Глава първа

СОЦИАЛНАТА МИСИЯ НА ЦЪРКВАТА В БОГОСЛОВСКО-ТЕОРЕТИЧЕН АСПЕКТ

           1.1. Същност и основни характеристики на Църквата

           Църквата като предмет на научно-богословско изследване може да бъде разглеждана в различни аспекти: от историческа гледна точка – като историческа реалност, от етическа гледна точка – като етическа институция, а също така от догматическа1, каноническа, литургическа и други гледни точки. Може да бъде разглеждана с оглед на специфичните й свойства, произтичащи от същността й и отличаващи я от другите човешки общества.

           Показателно е, че както в древната Църква, така и в по-ново време в Православната църква не съществува авторитетно, напълно установено, догматизирано от Вселенски събор общоприето определение за Църквата, което да изчерпва с възможна пълнота и прецизност нейната същност. Последната не формулирала догматическо съборно определение за себе си. В богословските изследвания не се съдържат дефиниции, които да претендират за изчерпателност и общовалидност, но се правят опити за изяснение същността на Църквата. Протойерей Георги Флоровски отбелязва, че “никакво определение не е било дадено нито на Вселенските събори, нито на последвалите велики събори на Запад.”2 Единствено Вторият вселенски събор постулира вярата в “една свята, съборна и апостолска Църква”, като включва този текст в Символа на вярата.3

           Църквата е неопределима, защото като мистично тяло на Христа и богочовешка пълнота, не се поддава на вместимост в човешките логически определения.4 “Невъзможно е да имаме цялостен поглед и разбиране за Църквата отвън. Не може да се направи цялостна рационална дефиниция на Църквата, която може да бъде разбрана от нашия разум. Човек трябва да живее в Църквата. Църквата може да бъде “разбрана” само чрез опита.”5

           На празника Петдесетница -  рожденият ден на Църквата, при слизането на Св. Дух–Утешителя, тя добива своето реално битие в света.6 На български език с думата “Църква” се превежда от гръцки език евангелското понятие Έκκλησία. Учениците на Христос образуват Църквата като Έκκλησία, а не като синагога. Έκκλησία означава общност от хора, събрани по нечий призив, а σιναγογή – “събрание”. Христос основава Църквата Си като общност от хора, призвани от Него: “Не вие мене избрахте, но Аз вас избрах” (Йоан. 15:16); в Негово име: “Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). “Църквата се именува така (Έκκλησία), понеже призовава и събира всички”7 Това, което отличава визираната общност от съществуващите тогава философски и мистически общества е, че тя пази не само учението на своя Учител, но най-вече своята причастност към Него.8

           В Новия Завет с понятието “Църква” се обозначава не само богослужебно събрание, а постоянно, трайно единство в Христа, на избрани и призовани от Него. Не е Христов онзи, който не е избран и повикан да бъде член на тялото Христово – Църквата.9

“Църквата е богочовешки организъм или богочовешко единство, членовете на което са съединени помежду си чрез православната вяра, Божия закон, свещената йерархия и тайнствата”.10 Tя е “Божий дом, Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1Тим. 3:15).

           Църквата не е обикновено религиозно общество. Тя е богочовешки организъм. Като тяло Христово съединява в себе си две естества – божествено и човешко. Свързана е със света поради човешката си природа. Взаимодейства с него не като същински земен организъм, а чрез цялата своя тайнствена пълнота. Благодарение на богочовешката й природа е заложена възможността за “благодатното преобразяване и пречистване на света”.11 Както в Христовото лице са съединени “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”12 божествената и човешката природа, така и в Църквата човешкото и божественото са свързани по необясним и тайнствен начин.13 Христос е главата, Църквата – тялото в този организъм. Последствията от причастността на Църквата към Христос са: изкуплението на човешката природа въз основа на едносъщието й с Христос и обожението чрез причастността на всяка отделна човешка личност към Христос посредством тайнствата чрез благодатта на Светия Дух.14

           “Църквата се явява като резултат от изкупителния подвиг на Сина, изпратен от Отца, както и освещаващото въздействие на Светия Дух, слязъл на великия ден Петдесетница. Според израза на св. Ириней Лионски, Христос възглавил чрез Себе си човечеството, станал глава на обновеното човешко естество.”15

           Църквата е областта, където се осъществява общението между човека и Бога, където вярващите получават благодатта и даровете на Светия Дух, единение с Бога и участват в процеса на обожението.

           Основател и краеъгълен камък на Църквата е Господ Иисус Христос16, Който е Нейн вечен и единствен Глава17 и Първосвещеник18. Той я ръководи  и пасе като добър Пастир19, Който отдава Себе на Своето стадо. Неговата божествена воля е основен и неизменен закон.20 Мистическата същност на Църквата се опознава чрез участие в благодатния й живот. По своята същност тя като богочовешко единство принадлежи на божествения свят, но съществува реално и в човешката история. Невидимата върховна власт в Църквата принадлежи на Иисус Христос като единствен нейн глава. В нея и чрез нея се осъществява спасителното дело на Нашия Господ за усъвършенстване и спасение на човеците чрез установените от Него различни служения.21

           По своята същност като божествена институция, жив богочовешки организъм, тяло Христово, Църквата е вечна, неразрушима, “портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18).

БЕЛЕЖКИ

1. За главните аспекти на догматическото понятие за Църквата вж. напр.: Митев, Д. Православно догматическо богословие. Варна, 2004, с. 147-159; Помазанскiй, М. Православное догматическое богословие. Platina, California, 1992, с. 161-185; Евдокимов, П. Православието. София, 2006, с. 161-220.

2. Florovsky G. The Church: Her Nature and Task. // The Universal Cnurch in God`s Design. N. Y.: Harper & Brothers, 1948, p. 43.

3. Символът е известен с името Никео-Цариградски и е приет на Втория вселенски събор (382 г.). Посочените четири свойства на Църквата изразяват пълнотата на нейното битие и свидетелстват за приемствеността на делото на Господ Иисус Христос до Второто пришествие. Изопачаването или принизяването на всяко едно от тези качества изопачава самата същност на Църквата. “Пред нейната тайна разумът е призован да се откаже от юридическата  и формалната логика, за да получи озарението, изхождащо от догмата. Характерно е, че запазвайки за думата “еклисиологичен” (църковен) широкия смисъл на всичко, което засяга Църквата, съвременното богословие е въвело термина “еклисиален”, който визира Църквата в един по-вътрешен смисъл на общност и общение. Този неологизъм подчинява юридическия и социалния аспект на Църквата на общностния и сакраменталния.” – Евдокимов, П. Православието. София, 2006, с. 201.

4. Боровой, В. Церковь Христова, еë природа. Автокефальные поместные церкви. // ЖМП, 1994, № 10, с. 96-111.

5. Цит. по: Росум, Й. А. С. Хомяков и православната еклезиология. // ДК, 1995, № 5,  с. 16.     

6. Вж. Станилоjе, Д.  Православна догматика. Бгд, 1993, с. 205.

7. Цит. по Цоневски, Ил. Патрология. София, 1986,  с. 313.

8.Вж. Стоядинов, М. За Църквата в еклесиологическа перспектива. // Мирна, 2002, № 17, с. 27.

9. Дюлгеров, Д. Единство на Църквата. // ГДА, София, 1958, с. 5.

10. Коев, Т. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. София, 1991,  с. 84.

11. Основы социальной концепции Руской православной церкви. Юбилейный архиерейский собор Руской православной церкви. Москва. 2000, с. 39.

12. Цит. по: Коев, Т. Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. София, 1991, с. 233.

13. “Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата” (Ефес. 5:32).

14. Вж. Стоядинов, М. За Църквата в еклесиологическа перспектива. // Мирна, 2002, № 17, с. 26.

15. Основы социальной концепции Руской православной церкви. Юбилейный архиерейский собор Руской православной церкви. Москва, 2000, с. 38.

16. “...ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят.” (Мат. 16:18); “...имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък” (Еф. 2:20).

17. “...и Го постави над всичко Глава на църквата” (Еф. 1:22); “И Той е Глава на тялото, сиреч на Църквата (Кол. 1:18).

18. За първосвещеническото достойнство на Господ Иисус Христос вж. Глубоковски, Н. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните. // Годишник на Софийския университет, Богословски факултет. Т. ІХ, 1931-1932, София, 1932, с. 1-40.

19. “Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците” (Йоан. 10:11).

20. “Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви и над живи (Рим. 14:9); “защото знаете, какви заповеди ви дадохме от Господа Иисуса; тази е волята Божия: да бъдете осветени”(1Сол. 4:2-3).

21. “Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово...” (Еф. 4:11-12).