1.2. Социалната дейност като вътрешноприсъща на Църквата. Същност и прояви на християнската социална дякония

            1.2.1. Евхаристия и социална дейност

“Светата Евхаристия е безкръвна, хвалебна, мирна и благодарствена жертва на св. Църква.  Чрез Евхаристията вярващите осъществяват най-пълно и живо общение със своя Изкупител – Богочовека Господ Иисус Христос. Като ядат хляба и пият виното, тайнствено осветени и претворени в Тяло и Кръв Христови, вярващите се съединяват със самата богочовешка природа на Христа Господа, получават прощение на греховете, освещават се и възрастват в благодатния живот. Заедно с това те получават и залога на вечния живот”.1

Голготската кръстна жертва  на Господ Иисус Христос е кулминацията и центърът на Божието домостроителство за спасението на света. Богочовекът извърши най-великото дело – принесе Себе си в изкупителна жертва за всички човеци. За да могат вярващите в Него да бъдат участници в плодовете на Неговата жертва, Христос увековечи тази жертва в Св. Евхаристия.2 В нея Той остави не само спомен за Себе си,3 но и самия Себе Си. В Евхаристията е увековечена самата Голготска жертва: тя е мистично актуализиране на Христовата смърт, докле Той пак дойде.4 Същността й като тайнство се състои в претворяване на хляба и виното в истински Тяло и Кръв Христови, както и в мистично приобщаване (причащаване) със Самия Господ Иисус Христос чрез приемане на Неговото Тяло и пречистата Му Кръв под вид на хляб и вино. Чрез тази мистична трапеза клир и миряни стават причастници (съобщници) на вечния живот.5 “Тя е мистико-реално възпроизвеждане и и онастоящаване на Голготското жертвоприношение”.6

Светата Евхаристия според патристичната традиция е тайнство на истинско и реално общение с Христос.7 Св. Йоан Златоуст, богословствайки за Евхаристията, смята че чрез нея Христос присъства и сега, действа и сега.8 Тя е “тайнство на тайнствата”9. “Църквата е преди всичко място, където Бог и човек се срещат в Евхаристията”.10 Учредена на Тайната вечеря от Господ Иисус Христос: ”Вземете, яжте: това е Моето тяло... пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия Завет...” (Мат. 26:26-28). Налице е призив за участие в Тялото и Кръвта Христови. Св. ап. Павел утвърждава тъждествеността на Тялото Христово с Църквата: “Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове ” (1Кор. 12:27). Следва изводът, че общението с Църквата е идентично с участието в Евхаристията. То се реализира чрез общото дело на църковната общност – Св. Литургия. Богословската постановка за идентичността между Църквата и евхаристийното събрание намира своето потвърждение в Новия Завет: “И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46). “Където се провежда евхаристийното събрание, там е Църквата, защото Иисус Христос е там. Църквата не може да съществува без евхаристийно събрание; евхаристийното събрание разкрива пълнотата и единството на Църквата”.11

           През първите векове в Евхаристийното събрание са вземали участие всички членове на Христовата църква. Общото причастяване било норма в древната Църква. Още тогава разбирането за Евхаристията и свързаната с нея литургийна практика били в най-тясна връзка и неотделими от православната еклезиология.12 Като отглас от древнохристиянската практика за присъствието на всички верни и за тяхното участие е изискването, съществуващо в съвременната литургическа практика, свещеникът да пристъпва към извършването на Св. Литургия в присъствието поне на още един член на Църквата.13 Ако Кръщението е входната врата за Църквата, критерий за пребиваването в Църквата е участието в тайнствения й живот, в евхаристийното причастяване.14 Кръщението осигурявало на християните достъп до Евхаристията, до Господнята трапеза. Отлъчването от общение с Църквата ги лишавало от насъщния Хляб на живота. Това обяснява силния стремеж за възстановяване на общението с Църквата от страна на отпадналите от вярата след гоненията в Картаген през трети век и е довод в полза на факта за дълбоката вкорененост на евхаристийното съзнание и евхаристийната потребност на древните християни.15

Чрез Св. Евхаристия се осъществява общението на Христос с Църквата от една страна, и от друга – общението на християните с Христос, с Църквата и помежду им.16 На това единение обръща внимание св. Йоан Дамаскин като пише: “Ако чрез причащението се осъществява действително единение с Христос и с един друг, то ние действително се обединяваме...с всички, които се причащават заедно с нас.”17 Това благодатно общение стимулира и възвисява духовния живот.  Проявявата на  социално-благотворителния живот на църковната община е в тясна връзка със социалния аспект на Евхаристията. В църковната общност се заличават различията в социалния статус. Евхаристийната жертва се принася за всички, независимо от техния произход, пол, положение. Вследствие на това тя изравнява, свързва и консолидира членовете на евхаристийната общност.18

Светата Евхаристия не би следвало да се разглежда само в нейното “вертикално измерение” т.е. единствено като лична и напълно индивидуалистична връзка на вярващия с Бога. Тя е с ясно изразен социален аспект. В нея индивидуалността на отделния християнин се слива с общността на църковното съзнание в неговата цялост. Чрез нея най-съществено  се разкрива обществения характер на християнското служение включително и в социалните му измерения.19

Това тайнство е върховен израз на християнското схващане за човешко единство чрез любовта в Бога и е своебразна проява на единството на Църквата като богочовешки организъм.20 Участвайки в него и запазвайки личностния си интегритет, вярващите се съединяват духовно помежду си и с Бога, приемайки Тялото и Кръвта Христови. То съединява човешкото естество с “всички сили на въплътеното домостроителство”.21

           Светата Божествена Литургия е най-висшият акт на социализиране. Единомислието във вярата и общението с Христос свързва членовете в единство и ги превръща в истински социум. За всеки християнин първият социален акт е именно въцърковяването, приобщаването към Църквата и нейната благодат.22

           Същността на Църквата е евхаристийна, поради което съществуването на Евхаристията извън Църквата е невъзможно. Следователно, Църквата не притежава битийност без Евхаристията. Eхаристийната същност на християнската община се проявява във всички аспекти на еклезиологията: в учението за служението на Църквата, в учението за тайнствата, в мисиологията, в есхатологията.  Не е възможна принадлежност към Църквата, без приобщаване с Тялото Христово. В Евхаристията е знакът на църковността.23

           Ако се приеме, че центърът на църковно-богослужебния и духовния живот на християнина е тайнството Евхаристия, в което вярващите се съединяват с Първооснователя на Църквата – Христос, целият им живот извън Литургията се превръща в продължение на това единство. Пребъдвайки в благодатния живот на Църквата, християнинът винаги чувства нуждите на ближния си и грижата за него е компонент от стремежа му да способства за създаване на общество, споено със съвършенната християнска любов. В този смисъл пътят към богоуподобяването задължително минава през милосърдието. В противен случай християнинът би се уподобил на смоковницата, която не дава плод.24

Още в първата църковна община е налице ясна диференцираност между евхаристичната идентичност на Църквата и социалната й мисия. В шеста глава от кн. Деяния на светите апостоли се говори за избирането на първите дякони в Църквата. Между някои от елинските вдовици произлязъл ропот, че благата не се разпределяли за тях така, както се разпределяли за другите. Те се обърнали към апостолите. Последните отсъдили: “...не е добре да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба”(Деян. 6:2-3 ). Те избрали седем дякона и възложили на тях ръце, след което добавили: “А ние постоянно ще пребъдваме в молитва и служба на словото” (срв. Деян. 6:1-5). Тук за първи път се обособява разликата между служението със слово и молитва от една страна и социалната дейност на Църквата от друга. Дава се приоритет на служението със слово и молитва, като последната е преди всичко евхаристийна. Когато се казва: “те всички единодушно прекарваха в молитва” (Деян. 1:14); и “дето бяха събрани мнозина и се молеха” (Деян. 12:12), и се употребява думата “молитва”, не се има предвид индивидуална молитва, а се визира евхаристийното събрание като молитва. Тази “служба на словото” се извършва в евхаристийното събрание и се намира в пряка връзка с мисията, с мисионерстването, т. е. с проповедта на Евангелието. Следователно социалната дейност като елемент на мисията на Църквата се появява от най-ранно време. Устройваните в Древната църква “вечери на любовта”(Иуд. 1:12) могат да се разглеждат и в социално-благотворителен аспект.25

           Епископ Игнатий Мидич26 основателно задава въпроса: В какво отношение със Св. Евхаристия се намира този социален елемент? Визирайки ситуацията на Запад той констатира, че социалният елемент там е институционализиран във формата на така наречената каритативна дейност. Архиереят-богослов смята, че още през Средновековието Църквата на Запад е започнала да пренася своята идентичност от евхаристийното събрание към мисията и в частност към социалния  елемент на мисията. Въз основа на това идентичността на Църквата започнала почти да се отъждествява със социалното й измерение, т. е. онтологията е била заменена от етиката. Пространството на онтологията, която има своето основание в Евхаристията  и бъдещото царство, започнало да се стеснява и  да отстъпва приоритетите на етическите принципи, които визират отношенята “човек – човек”. Тази постановка е способствала да се разработи и разрастне социалната дейност на Църквата, но последната доколкото остава в своята идентичност, която се е изместила от Евхаристията, постояно се старае да присъства в света не толкова като Царство Божие, (т. е. чрез Евхаристията), а преди всичко чрез социални дейности и социални програми. В исторически аспект, за известен период от време е било възможно църковността да се измерва чрез социалната дейност, но впоследствие когато държавата поела социални ангажименти в по-голяма степен, ситуацията се променила. Църквата трябва да продължава да отстоява своята евхаристийна идентичност и да не се превръща изцяло в социален институт, дори и поради това, че социалната държава е факт на нашето съвремие, и притежава необходимите възможности и механизми за ефективно разгръщане на социалните си дейности.27 Въпреки това социалният елемент си остава съществен в контекста на общата мисия на Църквата.28    

БЕЛЕЖКИ

1. Николай, еп. Макариополски. Светата Евхаристийна жертва. София, 1968, с. 5.

2. Едно от най-старите обозначения на Евхаристията е σύναξις (събиране), а най-непосредственото значение на Έκκλησία, което произтича от еврейското qahal, означава събрание. – Вж. Каспер, В. Тайнство на единството: Евхаристия и Църква. София, 2005, с. 138.

3. “И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19).

4. “Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестяваете смъртта на Господа, докле дойде Той.” (1Кор. 11-26).

5. Идеята, че Св. Евхаристия е средство за придобиване на вечен живот е отразена в предпричастните и следпричастните молитви, които вярващите четат съответно преди и след приемане на Св. Причастие. В тях се отправя молитва да получат “хляба на вечния живот”, а самото причастяване да бъде не за осъждане, а за вечен живот. – Вж. Молитвеник. Изд. Св. Синод на Българската православна църква. VI изд. София, 1992, с. 236-272.

6. Николай, еп. Макариополски. Светата Евхаристийна жертва..., 1968, с. 3.

7. Майендорф, Й. Византийско богословие. София, 1995, с. 25; Успенский, Н. Анафора. Опыт историко-литургического анализа. // Богословские труды. Сб. 13. Москва, 1975, с. 125-147; “Κοινωία”, “communion” трябва да се разбира както персонално, като причастност към Христос и най-интимно общение с него, така и еклисиално, като общност в Христа. – Вж. Каспер, В. Тайнство на единството. Евхаристия и Църква. София, 2005, с. 75.

8. Hom. in II Tim 2, 4; PG 62:612

9. Eccl. Hier., III, 1; PG 3:424

10. Майендорф, Й. Византийско богословие..., 1995, с. 260.

11. Afanassieff, N. L' Eglise du Saint-Esprit. Paris, 1975, p. 196.

12. Приобщаването към Господнята трапеза никога в Древната църква не е било разбирано в смисъл само като нравствено приближаване и единение с Бога, а като реално обожаване на нашето естество чрез вкусването на възкръсналото Божествено Тяло Христово в Евхаристията. Лекарство за безсмъртие се нарича у църковните отци не възпоменаването на Христовите страдания и Неговото възкресение, не духовното причащение, а вкусването на веществените евхаристийни Хляб и Вино. – Вж. Сериков, Г. О единстве християн во Христе и в Евхаристии. // Le Messagere, IV, 1970, № 98, с. 35-36. На Изток Евхаристията не е възприемана просто като едно от тайнствата, а като тайнство за разкриване на самата Църква, тайнство на общението и тайнство на единството на Христос с неговата Църква, с вярващите като членове на неговото богочовешко тяло. В тази връзка е и централността на литургийно-евхаристийния живот. Евхаристията е останала на Изток център на църковния живот и извор на богословието. – Вж. Йевтич, еп. Атанасий. Евхаристията в Източната църква. // Църква, Православие, Евхаристия. Кратка антология на съвременното сръбско богословие. Ч. І. София, 1999, с. 93.

13. Стоядинов, М. За Църквата в еклесиологическа перспектива. // Мирна, 2002, № 17, с. 28.

14. Пак там, с. 29.

15. Николай, еп. Макариополски. Светата Евхаристийна жертва..., 1968, с. 26.

16. Според Р. Тафт в Литургията се осъществява “среща на личности, служение и представяне на едно конкретно изживяно взаимодействие: нашата връзка с Бога и с другите в Христос посредством Св. Дух”. – Цит. по: Иванов, Ив. Евхаристията – спасителен диалог с Бога. Рим, 2005, с. 90; Taft, R. Oltre l' oriente e occidente. Per una tradizione liturgica viva. Roma, 1999, p. 263.

17. PG, t. 94, col. 1153 В.

18. Срв. Николай, еп. Макариополски. Светата Евхаристийна жертва..., 1968, с. 27.

19. Хубанчев, А. Аз съм пътят, истината и животът. София, 1997, с. 125.

20. Авксентий, архимандрит. Литургика. Пловдив, 2005, с. 402.

21. Никодим Светогорец. Стремеж към съвършенство. Съкр. прев. на архим. Климент Рилец. Солун, 1991, с. 114.

22. Георгиев, Н. Православното пастирство и социалните грижи – пресечна точка на симфонията между Църква и държава. // Църквата и социалната дейност (Сборник с доклади от Международна конференция, проведена в София, 17-19 октомври 2002 г.). София, 2002, с. 39.

23. Керн, архим. Киприян. Евхаристия. Париж, 1947, с. 32.

24. “И като видя край пътя една смоковница, отиде при нея и, като не намери нищо на нея, освен едни листа, каза й: занапред да няма вече плод от тебе во веки. И смоковницата веднага изсъхна.” (Мат. 21:19).

25. “Дискусът”, който сега се събира в полза на храма, вероятно е отглас от тази древнохристиянска практика. – Вж.  Николай, епископ Макариополски. Цит. съч., с. 27.

26. Епископ Игнатий Мидич е съвременен архиерей от Сръбската православна църква.

27. Вж. Мидич, еп. Игнатий. Евхаристия и мисия. // Църквата и социалната дейност (Сборник с доклади от Международна конференция, проведена в София, 17-19 октомври 2002 г.). София, 2002, с. 11-17.

28. Като констатира това положение, същият епископ прави следната уговорка: “...Ако Църквата престане да бъде евхаристийна общност, тя престава да бъде Църква. Ако в исторически план Църквата не изпълни някоя своя социална дейност, тя отново ще остане Църква и отново ще остане място на спасението. Нашият православен опит не е развил социална дейност или поне не в тази степен, в която е правила това Западната църква, т. е. християните на Запад. Именно поради това, че православният християнин наистина е осъзнавал, че християнството е свързано с Литургията. Без оглед на това , че всички православни страни са бедни, ако днес се помогне на православните и ако те забогатеят, все пак винаги ще остане съзнанието, че човек, за да покаже, че е християнин, в крайна сметка отива в църква. Ако не за нещо друго, то поне да запали една голяма свещ и да я постави на свещника. Следователно той има съзнанието, че става християнин чрез това влизане в литургичното събрание, а не чрез тази социална дейност.” – Вж. Мидич, еп. Игнатий. Цит. съч., с. 15. В този смисъл срв. и Мидич, еп. Игнатий. Идентичността на Църквата. // Църквата и съвременното общество (Сборник материали от православната богословска конференция, проведена в Русе, 2005 г.). Русе, 2005, с. 10-14.