1.2.2. Социалната  мисия като част от общата мисия на Църквата

           Християнската социология е дисциплината, която по научно-богословски път разкрива мисията  на Църквата в нашия свят, дистанцирайки я от обществото и различавайки мисията й от неговата политика,  представя я като вестител за вечен живот и земен притежател на Божествената истина за небесното царство.

           При определяне същността на мисията на Църквата са налице няколко насоки:1

• Под мисия на Църквата се разбира вътрешно присъщата качествена характеристика на Църквата, въз основа на която тя и всеки нейн член е призован да свидетелства на  света за Христос и Неговото благовестие. В този смисъл названието християнин в голяма степен се отъждествява с мисионер. В това отношение се констатира сходство в подходите на богословското осмисляне на мисията.2

           • Мисията като свидетелство е присъща на Църквата и се изразява в провъзгласяване на Благата вест на цялото творение (Марк. 16:15). Православната църква се нарича апостолска, не само защото членовете й са утвърдени “върху основата на апостолите” (Еф. 2:20), но и защото чрез нея проповедта на апостолите Христови продължава и до ден  днешен.3 Въз основа на това Църквата възраства и в количествено отношение. По този начин се осъществява приемствеността със същата Църква, основана на Петдесетница, когато са се присъединили към нея “около три хиляди души” (Деян. 2:41).

           • Православното разбиране за мисията се основава и на тринитарното й измерение. Божията троичност рефлектира същностно върху мисията. Св. Троица изявява себе си чрез изпращането на Иисус Христос от Отца в Светия Дух (Мат. 28:19-20). Изпращането на Сина Божий е включено в Божия промисъл за нашето спасение: “Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен “ (Йоан. 3:16). Оттук е ясно, че смисълът на мисията не се състои само в това да пропагандира и предава интелектуални знания, доктрини и нравствени идеали, а да утвърди в духовен аспект опита на богообщението, да разкрие и проектира вътрешните  взаимоотношения между Божествените ипостаси в областта на човешкия социум.4 Това в частност се вижда от разсъжденията на румънския богослов Йон Брия, който пише следното, основавайки се на светоотеческото разбиране: “Тринитарното богословие обръща внимание на факта, че Бог в Самия Себе Си е живот в общение и че Божието участие в историята е насочено към привеждане на човечеството и на творението въобще, към такова общение, чрез самия живот на Бога.”5

Както подчертава друг съвременен православен богослов, основавайки се на светоотеческата традиция, “учението за Светата Троица ни преподава не просто абстрактна спекулация, лишена от практическо съдържание, а нещо, което има поразяващи и преобразяващи последствия за нас като личности”.6 Троичният догмат има радикално значение за личния религиозен опит, социалното поведение и вечната съдба на човека, тъй като последният е богообразен по сътворение и богоподобен по призвание. Триединството на християнския Бог не означава многобожие, а неразделно единство на Отец, Син и Св. Дух – едно Божество в три лица. Според думите на св. Йоан Богослов “Трима са, които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Светий Дух; и тия Тримата са Едно” (1 Йоан. 5:7). И тъй като “само личности са  в състояние да споделят любовта си”,7 основателно се твърди, че “Бог е любов – не от любов към себе Си, а взаимна, споделена любов. Бог е размяна, себеотрицание, общение”.8

           • Мисията на Църквата е свързана по тайнствен начин и с Христовото възкресение. Възкръсналият Спасител поръчал на апостолите да идат и научат всички народи.9 Благовестието на Църквата е свързано с провъзгласяването на Христос за Възкръснал Господ и въвежда вярващите в света на Неговото царство – “ново небе и нова земя” (Откр. 21:1), което се разкрива при извършването на Евхаристията. След като “Христос възкръсна от мъртвите  чрез славата на Отца”(Рим. 6:4), мисията на Богочовека става мисия на Църквата: “Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан. 20:21).

           “Църквата не е егоцентрична общност, а тъкмо мисионерска общност, чиято цел е спасението не от, а на света...Какви са обектите и целите на мисията? Православната църква отговаря без колебание: обектите са човекът и светът... Църквата – тайнството на Христос – не е религиозно общество на обърнали се във вярата, организация за задоволяване на религиозните потребности на човека. Тя е нов живот и затова изкупва цялостния живот, цялостното битие на човека. И този цялостен живот е именно светът, в който и чрез който човекът живее... Всичко това придава на мисията на Църквата космическо и историческо измерение...”10

           Църквата по своята природа съдържа необходимостта от мисионерство. Православното разбиране за мисия има сериозни богословски предпоставки и причината днес се говори за църковна криза е тяхното недостатъчно оценяване. Църковната мисия не може да бъде разбрана извън богословския контекст, в който се разбира самият църковен живот. Едно от най-големите изкушения пред нас е схващането, че вярата е идеология, която трябва да се отстоява. Мисията на Православната Църква често пъти е била разбирана като реакция на римокатолическата или протестантската пропаганда, т. е. – базирана на противопоставяне на мисиите на други вероизповедания.

           Православната практика обаче осъществява по-различен мисионерски подход – създаването на литургична общност и приобщаването към нея. В този смисъл мисията е насочена към хората не за внушаване на определени идеи, а за покана да участват в литургичното събрание, което може да им открие възможността за спасение. В този смисъл мисията на Църквата винаги е и продължение на делото на Петдесетница – слизането на Светия Дух. То не бива да се разбира единствено като историческо събитие останало в историята и нямащо нищо общо с нас. Слизането на Светия Дух и Дарът на Светия Дух се актуализират в Църквата.

           Целта на мисията е да проникне в света, да го освети и обнови; да преобрази целия космос – човечеството и природата.

           Светоотеческото богословие определя Църквата като ”храм на Светия Дух”, тъй като където е Църквата, там е и Духът Божий, а където е Духът Божий, там е и Църквата и всякаква благодат”.11 Тук се визира и друг аспект на мисията – да бъдат приведени към познание на Христа всички люде и да участват в богообщението, чрез което би се осъществило обожението им. Присъствието на Църквата в света чрез мисията й има за цел да приведе към  богообщение цялото човечество, да въцъркови целия свят. Защото общението на човека с Бога чрез неговата нетварна благодат е вечното предназначение на човешкото съществуване и единствената възможност за осъществяване на истинска общност на безкористна любов между хората.12

           Църквата като нов живот в Христа и ръковорена от Св. Дух, извършва мисионерското си дело в света. Вярващите, които духовно се усъвършенстват в Църквата, също изпълняват своята мисия в него. Мисията е неосъществима без стремежа към  духовно съвършенство. Личното обожение допринася за разрастването й в света. Църквата реализира своята пълнота и единство в евхаристийното събрание. Евхаристическата еклезиология дава възможност да се осмисли ролята на миряните в Църквата и участието им в нейната мисия. Църковните дела не могат да се осъществяват без участието на цялата църковна плирома.13

           Божието домостроителство е възложило на Църквата спасителна и нравствена  цел, които в пълнота ще бъдат реализирани в есхатологическа перспектива. Неотклонно съблюдавайки заповедите на Своя Основател за любов, смирение и самоотверженост, Църквата изпълнява своята главна мисия в света – да възвестява и да способства за установяването на Царството Божие сред всички народи. Тя не е изолирана от света, членовете й се поддават на Неговото влияние, подчиняват се на Неговите закони и  се влияят от  нормите на живот, които Той се стреми да наложи. Фактът на съвместното съществуване на Църквата и външния свят несъмнено създава проблеми от различен характер. От една страна християнският начин на живот, който се поддържа и препоръчва от Църквата, постоянно и ревностно се старае да се предпази от всичко, което би могло да доведе до заблуждение и изопачение, опитвайки се да създаде своебразен имунитет против евентуалните грешки и грехове. От друга страна християнският начин на живот до известна степен се приспособява и се вписва в контекста на светската среда, когато това е съвместимо с основните изисквания на християнския морал. Църквата възвестява на грехопадналия свят Евангелието, предлага евангелския нравствен закон, който не е чужд на потребностите и стремежите на човешкото сърце.14 Тъй като на Църквата е отредено да разкрива тайните на Бога, Който е висшата цел на човека, тя заедно с това разкрива истинския смисъл на съществуването му, съкровената истина за човека и неговото спасение.

           Социалната дейност на Църквата е компонент от евангелизаторската й мисия. Осъществяването на евангелизацията в социалната сфера е всъщност аспект от учителската й функция и включва разобличаване на злото и несправедливостта в различните им аспекти, включително и социални. Свидетелството й чрез проповед трябва да има приоритет и балансирано да се съчетава с  упражняване на социалната дейност.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Иоанн, еп. Белгородский и Старооскольский. Миссия Церкви в православном понимании: экклезиологические и канонические обоснования. – ЖМП, Москва, 1996, № 1,  с. 70-77.

2. Така например в “Книгата с общи молитви на Англиканската Епископална църква” мисията се дефинира като възстановяване на “единството на всички люде с Бога, един с друг в Христа... по силата на това, че тя се моли и възнася църковна молитва, проповядва Евангелието и поощрява справедливостта, мира и любовта”. Подобен подход се среща и в документите на Световния съвет на църквите, където мисията се възприема като примирение на всички с Бога и един с друг, като проповед, учение и изцеление. – Срв. Иоанн, еп. Белгородский и Старооскольский. Цит. съч., с. 70.

3. За византийските и руските мисионерски методи и за творческата им приемственост в съвременните православни мисии в Азия и Африка вж. напр. Янулатос, архиепископ Анастасий. Православието и глобализацията. Силистра, 2005, с. 86.

4. В исторически аспект на евангелското благовестие е била нанесена съществена вреда, когато църковната мисия се е възприемала преимуществено като разпространение на Евангелието, а често и като насаждане на определена култура. При проповядването на Евангелието не трябва да се игнорират формите на културата и “християнската мисия би трябвало да уважава свободата на хората да изразяват вярата по свойствения за тях начин, като в същото време се обръща внимание върху запазването на верността към смисъла на евангелското провъзвестяване”. – Вж. Зизиулас, митрополит Йоан. Православната църква и третото хилядолетие. // Християнство и култура, 2002, № 1, с. 27.

5. Ion, Br. Go fourth in Peace. WCC Mission Series. Geneva, 1986, p. 3.

6. Уеър, Диоклийски еп. Калистос. Тайнството на човешката личност: исихастки студии. София, 2002, с. 153.

7. Пак там, с. 155.

8. Пак там, с. 153.

9. “И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете вички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал...” (Мат. 28:18-20).

10. Schmemann, Al. Church, World, Mission. (SVS Press, Crestwood, 1979), pp. 209-216.

11. Св. Ириней Лионский. Против ересей, 3, 24, 15.

12. Вж. напр. Металинос, Г. В молитва и пост: Богослужението и подвижничеството като съставни части на духовния живот на Православието. // Православно слово, 1998, № 6, с. 14-18.

13. За мястото и ролята на миряните в църковните дела и в частност участието им в мисията на Църквата през първите три века вж. Поптодоров, Р. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. Велико Търново, 1995.

14. Вж. напр. Панчовски, Ив. Въведение в нравственото богословие. София, 1958, с.67-68.