1.2.3. Социалното учение на Църквата и социалната дякония

           1.2.3.1. Социалното учение на Църквата в общ теоретичен аспект

          Християнското социално учение според о. Сергей Булгаков има своите безспорни догматически основания. “Те произтичат от общата идея за Църквата, както и от идеята за Боговъплъщението, при което Иисус Христос приема човешката природа в цялата й пълнота и в целия й исторически  обем, а Освещаването и Изкуплението се отнасят не само до личното битие, но и до целия човешки род, до социалното битие като такова”.1 Тези основания извеждат акта на вярата от индивидуалната в социалната сфера и предопределят правото на Църквата на последна морална санкция. Християнското социално учение не би следвало да се възприема  само като система от практически указания за разрешаването на социалния въпрос или като дял от съвременната социология, съдържащ християнски социални знания за преподаване, тъй като то е преди всичко “интегративна съставна част от християнското учение за човека.”2 На Запад е придобило вид на система от социално-философски и социално-богословски знания за същността и устройството на човешкото общество.3 Въз основа на това обхваща помощни онтологически и нормативни дисциплини и използва техните методи. Систематизирано в този вид, християнското социално учение включва социалната етика, социалните принципи и приоритетите на църковната политика за социална дейност.

              От вярата, посредством която се разкрива истинската идентичност на човека, води началото си социалната доктрина, която “използвайки всички постижения на науките и философията си поставя за цел да помага на човека в пътя на неговото спасение”4.

           В цялостната социална доктрина на Църквата евангелските истини за Бога, човека и света са разгледани в социално-политически контекст с цел формиране на етични принципи и критерии за вземане на решения. Един от важните приоритети на социалната доктрина е да интерпретира реалностите в съответствие с евангелските истини, за да изработи цялостна и стройна концепция,  въз основа на която да бъдат ориентирани действията на християните в областта на социално-благотворителната сфера.

 Докато в енцикликата “Mater et magistra” (1961) се говори за християнско социално учение,5 основано върху Божественото откровение и светоотеческото предание, много православни богослови са склонни да говорят първоначално за християнска социална мисъл.6 Според тях Православието не би следвало да се стреми да трансформира нравственото богословие и неговите дялове, засягащи социални въпроси в завършена и санкционирана от Църквата система. В този смисъл усилията трябвало да бъдат насочени към непосредственото практическо действие в конкретните условия на социалната действителност.7 Тази постановка е намирала своето основание през тоталитарния период, когато Църквата, намираща се в духовна стагнация, нямала възможност да разгърне своята социална мисия и за богословите не съществувала друга възможност, освен на богословско-теоретично ниво да вземат отношение по този въпрос.8 Православни богослови констатират през средата на 80-те години на 20 век, че епохата се характеризира със социализация на богословието. Изтъква се, че след като последното е изградило системата на християнската нравственост в персоналистичен  план, пред него е налице задачата да бъде създадена на основата на Писанието социално-политическа етика.9 Безспорна истина, че “ Православието винаги ще смята, че изходната позиция, източникът и критерият за разрешаване на социалните въпроси са в ръцете на непрекъснатата, тайнствена и в определен смисъл трансцедентна общност на евхаристийното събрание”.10 Социалната дейност, според православното становище, се основава на органичната връзка между вярата в Светата Троица, социалното битие на човешката личност и сакраменталния живот на Христовата църква. “Онтологическото осмисляне на човешката личност като Божествен образ задължава човечеството, но преди всичко православието да бъде образец на такава социална практика, която да вдъхновява обществото като цяло”.11

             В българската богословска периодика още в началото на 30-те години на 20 век проф. прот. Христо Димитров пледира за разгръщането на организирана социална мисия на Църквата. По отношение на точното й наименование, като се основава на употребяваните по негово време на Запад термини за нейното обозначаване, той аргументирано възприема понятието “вътрешна църковна мисия”. Дефинирайки я от православни позиции, според него тя “може и трябва да бъде онова извънредно, организирано мирянско-клирическо сътрудничество в спасителното дело на Църквата, вдъхновено...от християнската вяра и любов към ближните, устремено към всички духовно и телесно нуждаещи се, застрашени и загиващи люде и изразено в най-разнообразна мисионерско-педагогическа, благотворителна и социална дейност...”.12  Професорът посочва три аспекта на вътрешната (социалната мисия), въз основа на което формулира трите й основни задачи: мисионерско-възпитателна, дяконично-благотворителна и социално-народна.13 В последно време във връзка с актуалността на проблема за социалната дейност на Църквата в практическото й измерение, в православния свят се разгръща задълбочено разработване на дяловете на социалната етика и се възприема богатия църковен опит на Запада в това отношение.14 Богослови се включват активно в разработването на социални проекти, свързани с църковните дейности в социалната сфера.

БЕЛЕЖКИ

1. Цит. по Гугов, Г. Социалните възгледи на о. Сергей Булгаков. // ДК, 1995, № 7, с. 25.

2. “Mater et magistra” (1961) - Цит. по http://www.agnus-dei.com/library/books/josefhoffner/

3. Социалното учение на Католическата църква започнало да се развива през XIX век във връзка с предизвикателствата от страна на модерното индустриално общество и новите му структури на производство на блага за потребление. Във връзка с новите схващания за обществото, държавата и властта, с новите форми на труд и на собственост – вж.: Ioannes Paulus II, Litt. enc. Centesimus annus, 3: AAS 83 (1991) 794 -796; Катехизис на Католическата църква. София, 2002, с. 667; Ранер, К. Католически катехизис. Под личната редакция на еп. Георги Йовчев. София, б. г., с. 291-305; Социалното учение на Католическата църква. // Истина, 1930, № 18, с. 1. За развитието на социалната доктрина на Католическата църква в исторически и съвременен аспект вж.: О’Колинс, Дж., Фаруджа, М. Католицизмът. София, 2006, с. 430-562. Вж. още Хроника християнства. Перевод с немецкого. Москва, 1999, с. 350-351, 377, 397.

4. Йоан Павел II, папа. Енциклика “Centesimus annus”. Бургас, 1992, с.122.

5. За социалнато учение на Католическата църква, отразено в папски енциклики и документи на Втория Ватикански събор вж. Катехизис на Католическата църква. София, 2002, с. 666-668.

6. За основните насоки на съвременната римокатолическа социална мисъл вж. Събев, Т., Ив. Панчовски. Световна конференция “Църква и общество”. София, 1967, с. 52-57.

7. Срв. Събев, Т., Ив. Панчовски. Световна конференция “Църква и общество”. София, 1967, с. 55.

8. Първият опит за изработване на социална доктрина е предприет от Румънската православна църква. От 1950 до 1960 година са публикувани няколко тома под заглавие: “Apostolat Social”. Значимостта на документа се основава на факта, че е единственият пример за православно социално учение, създадено в комунистическа страна, в състояние на преследвания от страна на държавната политическа власт. Въпреки наличието на постановки, повлияни от господстващата марксистко-ленинска идеология, документът очертава богословската основа на християнското присъствие и свидетелство в историята и призовава свещенослужителите и миряните към активна дейност, ориентирана към социалните нужди на ближните. – Вж. Белопопский, Ал. Православная диакония. Доклад, представен на конференцията “Православната дякония: социално свидетелство и служение на православните църкви”, проведена в Ново-Валаамския манастир (Финландия), 30 април – 5 май 2004 г. – http://www.rondtb.msk.ru/info/ru/Belopopsky_ru.htm

9. Киров, Д. Трета международна консултация на православните богословски училища. // ЦВ, 1986, № 13, с. 6.

10. Майендорф, прот. Йоан. Християнското благовестие и обществената отговорност. // Изтокът и Западът за личността и обществото. Съст. И. Мерджанова, М. Стоядинов. Велико Търново, 2001, с. 137.

11. Иеродоту, С. Православие и постмодерност. София, 2004, с. 278.

12. Димитров, Хр. Вътрешна църковна мисия (същина, дейност и организация). // ДК, 1933, № 53, с. 408-409.

13. Пак там, с. 411-413.

14. В историята на Католическата църква годините между двете световни войни са характерни с тясно и непосредствено ангажиране с проблемите от реалния живот на личността, семейството и обществото. Този период открива нови перспективи за развитието на социалната доктрина на Църквата. Лансирана официално като християнска концепция от папа Лъв ХІІІ с енцикликата “Rerum novarun” от 1891 г., тя се изявява в рамките на “католическата акция”. Дефинирано с понятията на времето, това означава активно участие на миряните в йерархическия апостолат на Църквата, или така нареченият мирски апостолат. В зависимост от гледната точка на съвременния наблюдател, този процес може да се разглежда едновременно и като социализация на Църквата, и като християнизация на обществото. – Вж. Елдъров, Св. Католиците в България. София, 2002, с. 477-478.