Константин Делов на шестдесет години

Сава Сивриев

   Неговите книги са: „Екскурзия до края на системата“, 1994 г., „Завръщането на Одисей“, 1995 г., „За олтарите и огнищата“, 1995 г., „Клада за поетите“, 1995 г., „Пастир на ветровете“, 1997 г., „Малко“, 2000 г., „Пукнатини“, 2005 г., „Големите и малките“, 2005 г., „Разкази, есета, миниатюри“, 2006 г., „Меки камъни“, 2008 г.

    Константин печата още като ученик в сп. „Родна реч“. В ученическите си години той и изгаря заедно с други двама свои съученици дневника на класа.

    После не печата – освен във вестник „Студентски глас“ – издание на ВПИ – Шумен.

    Но пише, рисува и немари за написаното.

    Родът на баща му е от Прилеп. Разхожда се с дядо си, известен столичен адвокат. Запомня гълъбите на улица „Екзарх Йосиф“, която е отдясно на халите, където е минало детството му. Слуша трамваите и живее в стара кооперация, два етажа над писателя Боян Болгар. Запомня стълбището ѝ, неговия полумрак и мирис, високите тавани на стаите ѝ. Там неговата баба, завършила „Славянска филология“ в СУ, чете френски книги в оригинал.

   Константин е записан за студент във ВПИ – Шумен. Пише и не печата. Пуши много. Случва се да остави лекции и упражнения, да напусне Шумен и да слуша Led zeppelin, почти цял семестър, в новия си дом на 11-ия етаж в кв. „Емил Марков“ в София. В този дом живее и неговата баба. Тя чете френски книги.

    Родителите му работят в Алжир.

    Пътува до Полша в края на студентството си.

    После пътува до Алжир. Лежи под палма и гледа през маранята и влагата на следобеда морето от юг към север. Пътува, заедно с Мариана, съпругата му, до Париж, Мюнхен, Рим, Венеция. Мариана е завършила френска гимназия. Константин вижда Тибър и руините на Италия.

   Връща се и става библиотекар в Бояна. Пише, гледа София през прозорците на библиотеката, но не печата. Да разговаря с него, в библиотеката идва Деян Енев – сега изучаван в училищните програми. Константин пуши много. Учи езици. Пътува из България. Мариана също пуши. Константин прави опит да има книжарница с галерия. Наема площ, продава книги и картини. Пише, рисува и не печата. Първата му книга излиза след 40-те му години. Иван Гранитски, издателят на книгата, е силно впечатлен от прозата и издава „Екскурзия до края на системата“ мълниеносно. Очаква се огласяването на Константин в българския литературен живот. Въпреки успеха на книгата Константин не търси огласяването си в този литературен живот. Гледа го, встрани поставил се от него. Прекарва много часове в кафене „Розалия“ – то се намира малко преди Южния парк. Пуши. Купуват негови картини и ги окачат по стените на кафенето. Започва да издава лириката си в „Сребърен лъв“ на Георги Марковски. Марковски напуска този свят с инфаркт. Константин издава другаде. Прави сам илюстрациите към книгите си. Рисува. Приобщава се към сдружението „Щъркел“. Издава книгите си. Пуши. Печата в интернет. Печата в интернет и печата в интернет. Пише и защитава дисертация за Валери Петров. Пътува с Мариана до Италия. Пише стихове на италиански език. Превеждат го в Италия. Готвят сборник с негови текстове, от който се запазва само корицата. Не се намира спомоществовател за книгата. В София преподава италиански език. И преподава италиански език.

    Неговият син Антон се жени в Аризона. Нейната фамилия е Къмингс. Тя пуши. Рисува. Пише стихове.

    Дъщеря му Мая ражда внучка – Яна. Мая забранява пушенето в стаята на Яна. Когато стане голяма, Константин ще разхожда Яна сред гълъбите на улица „Екзарх Йосиф“.

    „Бар Джереми“ е последната му книга. Тя е отпечатана от издателство „Мариана Тодорова“ в София. Книгата трябва да се чете от Послеслова назад. Там пишещият се сбогува с героите си. И вероятно точно тези персонажи може би повече няма да видим в прозата на Константин. Каквото са изживели – изживели са го, каквото са мислили – измислили са го. Никой от тях не е овладявал живота, а и те са такива, че не могат да го овладеят, въпреки че някои от тях се опитват и в бара да правят и това, като останал рефлекс от някакво тяхно предходно време. Те стоят кротко в бара, над чаша бира или бърбън, дали бяха обвити в тютюнев дим – не помня, и домислят себе си. Те са минали покрай живота, а и какво ли да правят в него, когато и така не са имали умението да го овладеят. Или пък не им се е отдало да направят това. Всичко, което се е случило с тях, е било несполука, външна и вътрешна сполука в проумяването на онова, което са могли да проумеят, в пътуването към себе си, а не към света. Природата им в края на краищата се оказва по-силна от опитите и намеренията им и те бавно допотъват в нея.

   Дали тези персонажи са портрети на автора на книгата, дали са метаморфози на персонажи от ранните му разкази, дали това е лирично, а не повествователно събитие, разказано в проза – не знам. Това знаят литературоведите.

   Аз като читател мога да кажа, че влизането в този текст е много лесно. Книгата се чете за един следобед. Излизането от текста е трудно. Той се запаметява, без да се натрапва и читателят в някое време извиква текста, персонаж или ситуация от текста в мислите си, за да ги изживее отново и да се усмихне, в ъглите на устните си. 

Константин Делов 
и Сава Сивриев.

Книгата на Константин Делов „Bar Jeremy“ (София, Изд. „Карина – Мариана Тодорова“, 2013) е представена от проф. д.ф.н. Сава Сивриев на 21 февруари 2014 г. в Художествената галерия „Елена Карамихайлова“ – Шумен.