– Проф. Сивриев, къде се коренят причините за настъпателната секуларизация на културата през последните векове?

– Причината, за което и да било, е изборът на човека. От свободата ни тръгва всичко, което по-късно се случва, поради нашата свобода, т.е. поради нашия избор. Във века на Просвещението разумът и знанието били поставени пред вярата. В разума, особено в здравия разум, и в знанието няма нищо лошо, напротив, препоръчителни са, но не следва да се забравя кое е началото на всички начала, алфата и омегата – Иисус Христос, и това, че каквото и да правим, а сме свободни да правим, каквото поискаме, и имаме много избори за решаването на една ситуация, следва да строим поведенческите си модели теоцентрично. Антропоцентричните решения не са сигурни. Един познат пример – Ной избрал да послуша какво му било наредено и излязъл жив от кивота – и той, и близките му. Какво пречело на другите човеци, минавали покрай него, да вземат подобно на Ноя решение? Интересното е това, че човек избира не Този, Който го обича, Който му обещава живот, а избира онзи, който не го обича и му гарантира смърт. Защо е така – не знам. Имаме Църква, спечелена с кръвта на Христос, имаме църковни тайнства, имаме Православие – какво повече да искаме? Имаме Неговите обещания. Не е ли достатъчно? И няма ли да ни бъде достатъчно? А колкото до знанието и вярата – кападокийците са го решили по един твърде балансиран начин – знанието допълва вярата. Е, и това е добро решение. Първо Той, после ние с онова, което отчасти знаем и отчасти познаваме. Но първо Той – алфата и омегата. Толкова ли е сложно това за избор?

– В България светското навлиза по-късно, но пък доста по-бързо, в стремежа ни да настигнем европейците. Как се отразява на българите това, че не сме имали време да си изградим „имунитет“ към светската култура?

– Не съм сигурен, че някога, или пък сега, толкова сме се забързали да настигаме европейците, част от които, при това класическата за славянството част, сме ние. Ние вървим така, както можем да вървим, и правим това, което можем да направим. Но общуването с „другия“, да го наречем „другия европеец“, ни налага да влезем в някакви стандарти, които биха могли да ни осигурят това общуване. По принцип излиза: „Да живей Волтер, Йотата долу!“, но преводът на чуждото и употребата му като свое си е нормална работа на всяка една култура. Сред славяните първа България приела християнството; последна, в плана на културата си, се отделя от него. Но така – ново време, нови форми на културно строителство след 40-те години на ХІХ век. В светската култура няма нищо лошо, също, стига нейното значение да не се абсолютизира и да не забравяме Кой проля Кръвта Си за нас на Кръста. Ние сме образ и подобие Нему и в светската култура няма как да не се отпечата този образ и подобие, каквито и да са експериментите с култура след времето на Модернизма в края на ХІХ век. Човек няма как да промени същността си, няма как да не е образ и подобие, поради това, че такъв е създаден. И Онзи, Който го е създал, чака обръщането на човека към Него до последните мигове на човешкия живот. Човешката душа е по-ценна от целия видим свят. Някъде четох, че човек умира тогава, когато се е спасил, или тогава, когато вече нищо не може да се направи за него. Но всичко е въпрос на избор. Наш избор. Заради възможността за този избор Той умря на Кръста. Не знам какво още бихме искали да се случи, за да бъдем уверени в Неговата любов към нас. Е, ако не я искаме – какво да се направи. Любовта е взаимна работа. Ако единият обича, а другият – не, е, тази работа не става, както всички знаем, а е мъчение.

– Ще Ви помоля да коментирате, от гледна точка на темата, един паралел между Далчев (И сърцето най-сетне умира) и св. Николай Велимирович (Истина, старци, не от много години е /остаряло сърцето ви, а от много желания).

– Това е тема за дисертация. Да коментирам… Атанас Далчев често препрочитам.

Миналата есен имах възможността да се поклоня на мощите на св. Николай Велимирович – без съмнение и той, и св. Иустин Попович са големите на ХХ век. Жалкото е, че когато сърбите дадоха на света св. Николай Велемирович и св. Иустин Попович, в същите години ние дадохме Дънов и Ванга. Добре е, че Църквата е Христова, а не етническа. И народът в нея е Христов народ, първо, а после всичко друго.

– Проф. Сивриев, кой е най-впечатляващият „артефакт“, на който се натъкнахте във Вашата „Литературна археология“?

– Тази книга излезе с много мъка, не поради някаква „репресия“ на автора ѝ, а поради характерната за нас небрежност и към човека, и към писанията му, към природата, и към какво ли не. Много често изпитвам неудобство от това, че заставам пред слушател, читател или издател, който се сърди, че си му нарушил ежедневния кеф и представи житейски с това, че и ти си написал нещо. Не знам какво направи издателството после с тиража, но не видях да продават книгата в книжарниците. Поради това и понеже съм упорит, реших, че тази работа няма така да стане, към тези текстове добавих нови и стари и стана една фрагментарна история (казвам фрагментарна, защото издърпвам текстове от една идеална история на българската литература, която е в главата ми) и бе издадено това мое деяние в друга книга „Екзегези“ – 2012 г. „Какво пък е това, което си го написал – казват, – какво е това заглавие?“ Какво е – „тълкувания“. Ами защо така? Нали живеем в ареала на гръцкия Изток, а не в ареала на латинския Запад, и е по-добре, и по-лесно е да си вървим в пътя, където ни е традицията и където ни е мястото. „А, ама какво е това християнство, каква е тази секуларизация?“ Случили са се. Та, така. Преди двадесет години, защото в литературните текстове има много християнски реалии и дух, когато говорех за Христа на студентите си филолози – вслушваха се. Сега – никак. Преди време, ходейки по улиците на Шумен с проф. Борис Успенски (познавам го от докторантурата си в Москва, тогава той работеше в Италия и ние го избрахме за доктор на Шуменския университет), разговаряйки и за сегашното време, аз го попитах: кому тогава са нужни тези наши писания. Той рязко се обърна към мене и през очилата си, с цялата си строгост, ме изгледа и каза: „Как кому? На Господа Нашия са нужни нашите писания“. Аз не съм това, което е той, разбира се, но нямаше как да кажа „Вашите“ или „моите“ писания. От тогава насетне не си задавам въпроса, кому са нужни тези мои писания. Радвам се, че книгите ми са в библиотеките в Чехия, Полша, Унгария, Германия, Франция, Англия, САЩ – в големите им университетски и национални библиотеки. Това го разбрах, без да искам – по повод на един от безкрайните отчети, които на всеки шест месеца попълвам за деятелността си. Цял живот се легитимирам пред българските институции, пиша отчети, а никой не ме пита – ти интегрира ли се в това общество? Така че, радвам се за книгите си, добри или лоши – кой както и да ги чете, че са в библиотеките. Наистина, радвам се.

– Вие откривате интересна гледна точка към темата за мъченичеството в българската литература. Мъченици за вярата ли са загиналите за Освобождението ни от турско робство?

– Не са. Те са загинали за свободата на България. На техния живот и подвиг дължим сегашната си държавност – каквато и да е тя. Пред тяхната жертва скланяме глави. Гърците са направили тази разлика – мъченици за вярата и мъченици за историята. Те са мъченици за историята, които са умирали за България. Но има и множество мъченици за вярата, в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век, за чийто мъченически подвиг ние не говорим в нашето публичино простанство. Захари Стоянов и Иван Вазов свидетелстват, че историята се е правила чрез мъченически подвиг. А с какво друго да направиш историята? Армия нямаш, нямаш дипломация, държавна управа, държавни институции. История е имало, но е била осъзнавана като чужда – история на Османската империя, а от времето на преп. Паисий искаме да имаме своя история. Величието на българската история на Възраждането е в това, че тя се прави чрез жертва, по подобие на мъченическата жертва за вярата от предишното време. Това е победа, която няма кой да отнеме.

– „Неудобни“ ли са днес мъченици като св. Игнатий Старозагорски? Как се отнася техният подвиг към съвременното светско разбиране за „любов“, „толерантност“ и „политическа коректност“?

– Светските разбирания са за света и ние трябва да се съобразяваме с тях, щом сме в света. Кесаревото е за кесаря, Божието обаче е за Бога, както знаем, и отдавайки кесаревото на кесаря, следва да гледаме нашето си, а то е Господ Иисус Христос.

Ако ще се отказваме от духовното си минало, това май няма да е добрият избор, който ще направим. Аз съм живял близо десет години извън България, когато забравиш мръсните улици, грубите отношения между човеците и въобще целия този примитивизъм, който е около нас и който ние всички познаваме, гледайки отстрани, с мисълта си виждах една душевна България на културата и една духовна България в българската святост. И двете Българии са, всяка по своему, големи. Ето това забравяме сега – българската святост, българските светци, мъченици, преподобни, а те са многобройни, след кръщението на българите, забравили сме това духовното минало, това духовно войнство и молитвени застъпници за нас, което би следвало да ни служи за пример в нашето ежедневие.

Иисус Христос е Бог на любовта и не е ли по-лесно да обичаш, отколкото да мразиш? Не е ли любовта по-присъща на човешката природа и в ежедневието, в което минава голямата част от земното ни време? И как освен чрез нея, ако трябва и да се насилваме в нея, бихме могли да направим ставащите все по-корави наши сърца поне малко по-меки.

На 26.12.2014 г. проф. д.ф.н. Сава Сивриев e постриган за четец и певец в храм „Св. Възнесение Господне“ – гр. Шумен.

Вижте още:

Проф. д.ф.н. Сава Сивриев: Българският свят мисли чрез идоли, на идоли започва и да се кланя (Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София, „Карина – М“, 2012, с. 126 – 130.)

Владимир ЛОСКИ: Изкуството е молитва, нестигаща никъде, защото не е обърната към Бога (Лосский, В. Н. Очерк мистического богословия восточной церкви. Догматическое богословие. Москва, 1991, с. 257. – Превод: С. Сивриев.)