„ИНДИВИДУАЛИЗМЪТ В БЪЛГАРСКАТА ЛИРИКА ОТ КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК“ НА ПРОФ. Д.Ф.Н.

Ваня Колева

Книгата на Сава Сивриев„Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век“, София, 2017, 330 с., изследва проблеми на българската култура и в частност – на литературата след Освобождението.

Книгата е резултат на солидната професионална подготвеност на автора и закономерно следствие на интересите му към литературата на Българското възраждане, към новата и най-новата българска литература (в периода от Освобождението до края на Първата световна война, а и след Първата световна война), към теория на литературата и историческа поетика, към руска литература от края на ХIХ – началото на ХХ век, към Стар Завет – исагогика и екзегетика.

„Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век“ обобщава научните дирения на Сава Сивриев, изложени по един или друг повод в предходните му пет отпечатани авторски книги: „Чудесното раждане. Работи по литературна история“, 1995; „MUQOS и ΤΈΧΝΗ. Опит върху българската литература от миналия век“, 1999; „Книга Псалтир и българската поезия“, 2004; „Литературна археология“, 2006; „Екзегези. Из историята на българската литература“, 2012. Но „Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век“ е и сериозно продължение в изследователския път на автора. Книгата показва нови явления, необглеждани по-рано или поне – не в тази дълбочина и обхватност, като търси причините, подмолните движения и основанията за появата им.

Сава Сивриев гради стройна система, базирана, от една страна, на знанието, че българската култура е християнска от ІХ до ХVІІІ век и че във времето от края на XIX и началото на XX век тя „е съхранила паметта на Средновековието“ [Сивриев 2017: с. 8]. От друга страна, тезите на изследователя са обусловени от наблюденията му за прехода от началото на XIX век, когато архим. Неофит Хилендарски (Бозвели) „залага в българското образование една идеална програма – вярата да се допълва от знанието“. Казано по друг начин, последното означава, че: „...знанието допълва вярата. Че вярата трябва да бъде коректив на всяко знание“ [Сивриев 2012: с. 73, 76].

Следвайки превратностите на времето и промените от средата на XIX век, свързани със секуларизацията на българската култура (проблем още в „Книга Псалтир и българската поезия“, 2004), авторът се интересува как протича „градежът на новата култура и литература след Възраждането“, „в каква посока се конституира“ тя [Сивриев 2017: с. 8]. Занимава го въпросът, по какъв начин християнството влияе на новостроящата се светска култура. Търсейки отговори, изследователят пише: „През 80-те години културата на Възраждането бавно потъва в миналото и паметта ѝ се наслагва върху паметта на Средновековието. Тази културна памет не може да бъде забравена и тя не би могла да не участва в новия градеж, с новите имена, които новата култура ще даде на нейните категории“ [Сивриев 2017: с. 8]. Въпреки че се оттласква от Възраждането и християнството, новата светска култура неизбежно следва традицията на християнската култура.

„Индивидуализмът е време на пълна секуларизация на културата“ [Сивриев 2017: с. 10], отбелязва във въведението на книгата Сава Сивриев. И в хода на изложението аргументирано показва следствията от секуларизацията, довели до криза в менталността на обществото през 80-те години. А в заключението за пореден път подчертава основния „проблем за решаване“, съпътстващ човека – този „за живота и за смъртта“. Проблем отворен, независимо от метаморфозите, които се наема „да строи културата съобразно променящата се историческа, социална, гражданска, епистемологична ситуация, в която живее човек“. Доколкото „човек е свободен в избора“ на решенията си, този проблем „се решава по различен начин“ [Сивриев 2017: с. 306]. Но въпреки дадената свобода – пише Сивриев – „има нещо, което е извън избора на човека“, и то е усетено, чете се в лириката от края на ХІХ и началото на ХХ век. Авторът внушава – деликатно, но и ясно, безусловно – чрез цитати от Библията (Бит. 1:1; Иоан. 1:1), че източникът за свобода и първопричината за всяко човешко решение е у Бог [Сивриев 2017: с. 306].

С инструментариума на различни научни методи – анализ, синтез, сравнение и обобщение – авторът осмисля същината и типичното във философиите за живота на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Търси и съполага проекциите на техните житейски философии в знаковите им творби: „Гусла“ (1881), „Поля и гори“ (1883), „Италия“ (1884) – на Вазов; „Философически и сатирически сонети“ (1903) – на Михайловски; „Избрани стихотворения“ (1903) – на Христов; „Епически песни“ (1896/1898 и 1907) – на Славейков; „Подир сенките на облаците“ (1914), „Стихотворения“ (1901, 1904) и „Безсъници“ (1907) – на Яворов.

Сава Сивриев прави уговорка, че текстовете са познати, но в това е предизвикателството, с което се заема той – към коментираните произведения предлага нов подстъп и вижда нови решения.

В отличие от традицията в литературната история и навика за подредба на литературния канон, Сава Сивриев тръгва не от „разделенията“ и противостоенето между писателите, а от общото помежду им. Търси онова, което свързва творците. Което общо ги характеризира – това е антропоцентричността. Тя е свързващо звено и между идеологиите, властващи в публичното пространство на наблюдаваното време [Сивриев 2017: с. 10–11]. Впрочем интересът към движението от теоцентризъм към антропоцентризъм и открояването на настъпилите промени е сред основните приноси на книгата.

Другото, което обединява представените в изследването писатели, емодерността. Авторът акцентира: „Модерната идентичност предполага вземане на субективни екзистенциални решения и поемане на цялата отговорност за тези решения от личността“ [Сивриев 2017: с. 288]. Следователно предмет на наблюдението е историята на българския модернизъм.

Литературните събития Сава Сивриев поставя в широк контекст от сходни и близки, но и по-далечни явления, като ги мисли в синхронен и асинхронен план. Изследователят реконструира културните феномени. Показва връзките и зависимостите помежду им, с успоредяванията и различията, обуславящи и последващите литературни процеси. При това моделиране той изяснява, че отговорите на много от поставените въпроси минават през творчеството на Иван Вазов.

Вазов „завършва, но и започва литературното строителство“, пише Сава Сивриев [Сивриев 2017: с. 8]. Той посвещава на писателя мащабно изследване, в което разглежда Вазови текстове, определени още от д-р Кръстьо Кръстев като „субективни в тясното значение на думата“, разкриващи „индивидуални душевни настроения“ [Кръстев 1978: с. 84]. Те са обект за наблюдение в книгата. Диференцирайки основните въпроси, около които гравитират разсъжденията му, Сивриев подчертава: „в новото време идеята за индивидуалистична лирика изхожда из Иван Вазов“, а литературната полемика между него, Пенчо Славейков и д-р Кръстев е преди всичко израз на това, че „едно и също нещо се прави по два различни начина и с различни културни инструментариуми“ [Сивриев 2017: с. 8].

Понеже „конфликтът с обществото и отказът да бъде приета неговата менталност кара творците да търсят своя философия за живота“ [Сивриев 2017: с. 10], като всеки от тях иска да прояви своята идентичност, Сава Сивриев очертава спецификите при различните автори – обединени в антропоцентричността, но обособени в конкретиката на литературните си прояви. След етюда за Вазов авторът обособява още четири текста, отличаващи се с относителна самостойност, но и взаимопроникващи, допълващи се: „Сатирическото и философическото познание на Стоян Михайловски“, „Екзистенциалните решения на Кирил Христов“, „Индивидуализмът на Пенчо Славейков“ и „Яворов“. Авторът се обосновава: „Индивидуализмът в българската лирика, по този начин систематизиран […] – дава представата за едно уникално българско културно и екзистенциално познание“ [Сивриев 2017: с. 11].

Сава Сивриев очертава пораждащите модели и движещите механизми като функционална приемственост на идеи и концепции. Вижда дълбинното, философското. Открива водещата съпоставителна нишка между текстовете – смъртта, с различните ѝ видове и лица. „Смъртта е винаги най-важният въпрос в земните дни на човека.“ Затова: „Няма по-поетизирана и по-мислена категория в българската лирика от смъртта – не само от Иван Вазов до Пенчо Славейков, при българския символизъм, а и в лириката през 20-те години на ХХ век“ [Сивриев 2017: с. 202].

Авторът напомня – при менталността на Българското средновековие смърт няма, има успение, заспиване, раздяла на душата от тялото и живот вечен с Твореца, или живот вечен, но без Него. За Възраждането всичко, което не е свързано със свободата, е смърт – в „Хаджи Димитър“ на Христо Ботев например, както и в одите от „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, смъртта е героична. А във „Великден“ и „Нощ“ на Пейо Яворов тя е събитие в психиката, като персонажът се сбогува с живота, за да заживее в смъртта чрез душевното си време. Различното от тази линия при Кирил Христов е, че скитникът „се разделя със смъртта и приветства живота. Това е – пише изследователят – колкото парадоксална, толкова и предизвикателна логика, защото тя провокира и руши обществено клиширани представи, а също и читателското възприятие“ [Сивриев 2017: с. 142]. Съпоставката е фактологично наситена и убедително разгърната. При това някои редове и страници от книгата са написани експресивно, въздействащо, до потръпване при четене. Чрез концепирането на видовете смърт Сава Сивриев откроява противоречието „автор – общество“. Той доказва, че явленията са преди всичко намерение на скиталеца. Затова и лирически те са разказани като възможна реалност. Или като видение. Още по-точно – като блян или сън.

При постоянно сравнение на факти и зависимости, изследователят извежда основното – че Стоян Михайловски и Кирил Христов предлагат песимистични в същността си антропологии. Докато Пенчо Славейков и Пейо Яворов създават оптимистична антропология, която, „представена по два симетрично противоположни начина […], съществува чрез антиномичността си“ [Сивриев 2017: с. 290–291].

И това, което авторът очертава, разглеждайки литературата като общ организъм, като единно цяло: „Иван Вазов и Стоян Михайловски създават генериращия модел на новобългарската лирика. До Иван Вазов най-близо е Пенчо Славейков. До Стоян Михайловски – Яворов“ [Сивриев 2017: с. 72].

Сава Сивриев изяснява спецификите на българското явление индивидуализъм. Бидейки задълбочен изследовател, който обглежда и осмисля различни времена, автори, текстови системи, Сивриев – при сравнителното четене на множество контексти – откроява онова, което е същината. Показва сърцевината и смисъла на конкретния проблем – и го прави четивно и увлекателно.

И както по друг повод казва, но то е заложено в текста: „Човекът в новите времена поставя себе си пред всичко и може би индивидуалността му се губи сред техниките, в които живее.“

Ще допълня, че книгата „Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век“ е спечелила конкурс на Министерството на културата и е издадена с подкрепа по програма „Помощ за книгата“, а до крайния си вид е изведена от Издателство „Карина – Мариана Тодорова“, с дизайн на корицата от художника Деян Ефтимов.

Не се съмнявам, че трудът на Сава Сивриев би бил полезен и би провокирал вниманието не само на ученици, студенти, учители, на изкушените в словото, но и на читатели с по-широки културни интереси и с усет към естетиката и красотата.

Литература

Кръстев 1978: Кръстев, К. Етюди, критики, рецензии. София: „Български писател“, 1978.

Сивриев 2012: Сивриев, С. Екзегези. Из историята на българската литература. София: „Карина М“, 2012.

Сивриев 2017: Сивриев, С. Индивидуализмът в българската лирика от края на XIX и началото на XX век. София: „Карина – Мариана Тодорова“, 2017.